Случи ми се веднъж, посред обикновения улично-градски пейзаж, да срещна един сякаш изплувал от миналото старец с прашна куртка и мускулест, лъскаво-черен жребец. Водеше го на въженце и се усмихваше замечтано, а кончето го следваше и мяташе погледи наоколо, сякаш осъзнаваше до каква степен не се вписваха в картинката. Предполагам, че ако имаше и други минувачи, погледите ни щяха да се срещнат и да премигнем един срещу друг – „И ти ли виждаш това, което виждам аз?”. Но бяхме само аз, дядото и кончето, та не се сдържах и направо отидох да ги попитам откъде са се взели и накъде отиват. Дядото ме озари със замечтаната си усмивка и ми обясни, че жребецът се е схванал през зимата и че го разхожда за да се раздвижи. Дори ми позволи да му погаля по шията и кончето си навря меката пърхава муцуна в дланите ми. И това всичкото посред бял ден, в не дотам архаичната 2002-ра година! Гените на древните прабългари в мен изглежда се разбудиха и се размечтаха да яхнат тази мускулеста черна красота, вместо само да я галят по муцуната. Пък и старчето беше прекалено симпатичен, за да го оставя да отмине и да се чудя после истински ли е бил или съм го сънувал. Така че се пресрамих и си предложих услугите да разхождам кончето колкото дни е необходимо за да влезе във форма, ако в замяна ми разрешат да го пояздя после. И така се запознахме с дядо Петко.
Оказа се, че освен черния Пиен, той има и кобилка Мая плюс няколко стотин пуйки. Също и стадо снежнобели войнствени гъски, малко пилета, кокошки и патици, две телета и крава. Цялото му стопанство се намираше на 10 минути пеша от моя панелен квартал, точно до една от най-широките ни булеварди, сгушен зад изоставената сграда на стар социалистически хранителен магазин. Тогава си спомних, че именно на това място се случваше от време на време велосипедната алея да е блокирана от крекливи бели гъски, за които всички се чудят откъде са се взели. Бай Петко обясни, че все успяват да си пробият дупка в оградата и да се измъкнат на улицата.
Но не за животните исках да ви разкажа, а за неуморимият, непресъхващ ентусиазъм на този човек. Освен да разхождам кончето, идвах да му помагам по няколко часа на ден и да се дивя на идеите му. Икономическата криза спираше пред вратите на неговия двор. Набавянето на сено за животните беше най-лесното нещо на света – ами че толкова много хора има, които са радостни да им изкосиш между дърветата (в покрайнините на Пазарджик има ябълкови градини) – сено колкото щеш, само седи и чака да го намяташ в каруцата. Общината се беше засилила да го глобява за купчината тор, която беше оставял да угнива пред двора. Но вместо като на проблем, на това се гледаше като на възможност – натоварваме торта и минаваме по къщите да видим кои домакини имат нужда да си наторят цветята, то тъкмо му е сезона на това :) Храна за пилетата – ами че достатъчно е човек да продаде две-три пуйки на седмица и ето ти ги парите за зърно. А пък зеленчуците и плодовете от оранжерията в двора хранят спокойно няколко семейства и аз редовно се прибирах с пълни торби „подаръци” за радост и учудване на майка. Марули, домашни яйца, мляко от кравата... Предполагам и на него му беше приятно да се мотая около него, а аз бях просто на шестото небе – научих се да управлявам каруца, да кося, да боравя с вила, да се грижа за градината, да впрягам, да оседлавам и да яздя кобилката Мая.
Въпреки че беше на 50 години, бай Петко бъкаше от идеи и енергия да ги осъществява. Обясняваше ми как ще се мести на по-широко и ще си построи къща, оградена с воден ров, в който да плуват патиците и гъските, а на входа ще сложи спускащ се мост :) В пълен контраст с увесилите нос пенсионери, за него не съществуваха нито възрастови, нито материални ограничения. От друга страна, ентусиазмът не му пречеше да се облегне на лопата и да разкаже някоя история докато копаем. Въпреки че рядко спираше да се движи и да върши нещо, той си имаше свой собствен пестелив и ефективен ритъм, благодарение на който отмяташе три пъти повече работа от мен, колкото и да се пънех да не изоставам. Освен това, посред цялата залесия, той успяваше да намери време и да се погрижи дори и за най-дребната животинка. Спомням си как държете на кухненската си маса една щайга с пиленца, които били тръгнали да се разболяват и затова трябвало да седят на топло. Това че цялата му кухня беше с перушинки и миришеше яко на курешки, изглежда не го смущаваше ни най-малко.
Така неусетно лятото си мина. Лъскаво-черният Пиен така и не успя да се раздвижи и въпреки всичките ни усилия. Усмивките ни помръкнаха за няколко дни, когато бай Петко се принуди да го даде на циганските касапи за месо. Купчината с тор се стопи, а в двора натрупахме купи сено за зимата. Роякът пуйки си беше все така многоброен и шумен, а аз защитих дипломната си работа и отидох да се развивам професионално в другия край на страната. Иска ми се да мога пак да го навестя, да стисна грубата му десница и да срещна отново усмихнатите му очи, но за съжаление ни делят няколко хиляди километра и няколко часа времева разлика. Така че не ми остава друго, освен да си спомням с любов за него и за животинките му да се надявам да е все така здрав телом и ведър духом.
Оказа се, че освен черния Пиен, той има и кобилка Мая плюс няколко стотин пуйки. Също и стадо снежнобели войнствени гъски, малко пилета, кокошки и патици, две телета и крава. Цялото му стопанство се намираше на 10 минути пеша от моя панелен квартал, точно до една от най-широките ни булеварди, сгушен зад изоставената сграда на стар социалистически хранителен магазин. Тогава си спомних, че именно на това място се случваше от време на време велосипедната алея да е блокирана от крекливи бели гъски, за които всички се чудят откъде са се взели. Бай Петко обясни, че все успяват да си пробият дупка в оградата и да се измъкнат на улицата.
Но не за животните исках да ви разкажа, а за неуморимият, непресъхващ ентусиазъм на този човек. Освен да разхождам кончето, идвах да му помагам по няколко часа на ден и да се дивя на идеите му. Икономическата криза спираше пред вратите на неговия двор. Набавянето на сено за животните беше най-лесното нещо на света – ами че толкова много хора има, които са радостни да им изкосиш между дърветата (в покрайнините на Пазарджик има ябълкови градини) – сено колкото щеш, само седи и чака да го намяташ в каруцата. Общината се беше засилила да го глобява за купчината тор, която беше оставял да угнива пред двора. Но вместо като на проблем, на това се гледаше като на възможност – натоварваме торта и минаваме по къщите да видим кои домакини имат нужда да си наторят цветята, то тъкмо му е сезона на това :) Храна за пилетата – ами че достатъчно е човек да продаде две-три пуйки на седмица и ето ти ги парите за зърно. А пък зеленчуците и плодовете от оранжерията в двора хранят спокойно няколко семейства и аз редовно се прибирах с пълни торби „подаръци” за радост и учудване на майка. Марули, домашни яйца, мляко от кравата... Предполагам и на него му беше приятно да се мотая около него, а аз бях просто на шестото небе – научих се да управлявам каруца, да кося, да боравя с вила, да се грижа за градината, да впрягам, да оседлавам и да яздя кобилката Мая.
Въпреки че беше на 50 години, бай Петко бъкаше от идеи и енергия да ги осъществява. Обясняваше ми как ще се мести на по-широко и ще си построи къща, оградена с воден ров, в който да плуват патиците и гъските, а на входа ще сложи спускащ се мост :) В пълен контраст с увесилите нос пенсионери, за него не съществуваха нито възрастови, нито материални ограничения. От друга страна, ентусиазмът не му пречеше да се облегне на лопата и да разкаже някоя история докато копаем. Въпреки че рядко спираше да се движи и да върши нещо, той си имаше свой собствен пестелив и ефективен ритъм, благодарение на който отмяташе три пъти повече работа от мен, колкото и да се пънех да не изоставам. Освен това, посред цялата залесия, той успяваше да намери време и да се погрижи дори и за най-дребната животинка. Спомням си как държете на кухненската си маса една щайга с пиленца, които били тръгнали да се разболяват и затова трябвало да седят на топло. Това че цялата му кухня беше с перушинки и миришеше яко на курешки, изглежда не го смущаваше ни най-малко.
Така неусетно лятото си мина. Лъскаво-черният Пиен така и не успя да се раздвижи и въпреки всичките ни усилия. Усмивките ни помръкнаха за няколко дни, когато бай Петко се принуди да го даде на циганските касапи за месо. Купчината с тор се стопи, а в двора натрупахме купи сено за зимата. Роякът пуйки си беше все така многоброен и шумен, а аз защитих дипломната си работа и отидох да се развивам професионално в другия край на страната. Иска ми се да мога пак да го навестя, да стисна грубата му десница и да срещна отново усмихнатите му очи, но за съжаление ни делят няколко хиляди километра и няколко часа времева разлика. Така че не ми остава друго, освен да си спомням с любов за него и за животинките му да се надявам да е все така здрав телом и ведър духом.
No comments:
Post a Comment