Tuesday, June 27, 2017

I know you love me — now let me die


Jan 16, 2016
by Louis Profeta, M.D.

In the old days, she would be propped up on a comfy pillow, in fresh cleaned sheets under the corner window where she would in days gone past watch her children play. Soup would boil on the stove just in case she felt like a sip or two. Perhaps the radio softly played Al Jolson or Glenn Miller, flowers sat on the nightstand, and family quietly came and went. These were her last days. Spent with familiar sounds, in a familiar room, with familiar smells that gave her a final chance to summon memories that will help carry her away. She might have offered a hint of a smile or a soft squeeze of the hand but it was all right if she didn’t. She lost her own words to tell us that it’s OK to just let her die, but she trusted us to be her voice and we took that trust to heart.

You see, that’s how she used to die. We saw our elderly different then.

We could still look at her face and deep into her eyes and see the shadows of a soft, clean, vibrantly innocent child playing on a porch somewhere in the Midwest during the 1920s perhaps. A small rag doll dances and flays as she clutches it in her hand. She laughs with her barefoot brother, who is clad in overalls, as he chases her around the yard with a grasshopper on his finger. She screams and giggles. Her father watches from the porch in a wooden rocker, laughing while mom gently scolds her brother.

We could see her taking a ride for the first time in an automobile, a small pickup with wooden panels driven by a young man with wavy curls. He smiles gently at her while she sits staring at the road ahead; a fleeting wisp of a smile gives her away. Her hands are folded in her lap, clutching a small beaded purse.

We could see her standing in a small church. She is dressed in white cotton, holding hands with the young man, and saying, “I do.” Her mom watches with tearful eyes. Her dad has since passed. Her new husband lifts her across the threshold, holding her tight. He promises to love and care for her forever. Her life is enriched and happy.

We could see her cradling her infant, cooking breakfast, hanging sheets, loving her family, sending her husband off to war, and her child to school.

We could see her welcoming her husband back from battle with a hug that lasts the rest of his life. She buries him on a Saturday under an elm, next to her father. She marries off her child and spends her later years volunteering at church functions before her mind starts to fade and the years take their toll and God says:

“It’s time to come home.”

This is how we used to see her before we became blinded by the endless tones of monitors and whirrs of machines, buzzers, buttons and tubes that can add five years to a shell of a body that was entrusted to us and should have been allowed to pass quietly propped up in a corner room, under a window, scents of homemade soup in case she wanted a sip.

You see now we can breathe for her, eat for her and even pee for her. Once you have those three things covered she can, instead of being gently cradled under that corner window, be placed in a nursing home and penned in cage of bed rails and soft restraints meant to “keep her safe.”

She can be fed a steady diet of Ensure through a tube directly into her stomach and she can be kept alive until her limbs contract and her skin thins so much that a simple bump into that bed rail can literally open her up until her exposed tendons are staring into the eyes of an eager medical student looking for a chance to sew. She can be kept alive until her bladder is chronically infected, until antibiotic resistant diarrhea flows and pools in her diaper so much that it erodes her buttocks. The fat padding around her tailbone and hips are consumed and ulcers open up exposing the underlying bone, which now becomes ripe for infection.

We now are in a time of medicine where we will take that small child running through the yard, being chased by her brother with a grasshopper on his finger, and imprison her in a shell that does not come close to radiating the life of what she once had. We stopped seeing her, not intentionally perhaps, but we stopped.

This is not meant as a condemnation of the family of these patients or to question their love or motives, but it is meant be an indictment of a system that now herds these families down dead-end roads and prods them into believing that this is the new norm and that somehow the old ways were the wrong ways and this is how we show our love.

A day does not go by where my partners don’t look at each other and say, “How do we stop this madness? How do we get people to let their loved ones die?”

I’ve been practicing emergency medicine for close to a quarter of a century now and I’ve cared for countless thousands of elderly patients. I, like many of my colleagues, have come to realize that while we are developing more and more ways to extend life, we have also provided water and nutrients to a forest of unrealistic expectations that have real-time consequences for those frail bodies that have been entrusted to us.

This transition to doing more and more did not just happen on a specific day in some month of some year. Our end-of-life psyche has slowly devolved and shifted and a few generations have passed since the onset of the Industrial Revolution of medicine. Now we are trapped. We have accumulated so many options, drugs, stents, tubes, FDA-approved snake oils and procedures that there is no way we can throw a blanket over all our elderly and come to a consensus as to what constitutes inappropriate and excessive care. We cannot separate out those things meant to simply prolong life from those meant to prolong quality life.

Nearly 50 percent of the elderly US population now die in nursing homes or hospitals. When they do finally pass, they are often surrounded by teams of us doctors and nurses, medical students, respiratory therapists and countless other health care providers pounding on their chests, breaking their ribs, burrowing large IV lines into burned-out veins and plunging tubes into swollen and bleeding airways. We never say much as we frantically try to save the life we know we can’t save or perhaps silently hope we don’t save. When it’s finally over and the last heart beat blips across the screen and we survey the clutter of bloody gloves, wrappers, masks and needles that now litter the room, you may catch a glimpse as we bow our heads in shame, fearful perhaps that someday we may have to stand in front of God as he looks down upon us and says, “what in the hell were you thinking?”

When it comes time for us to be called home, those of us in the know will pray that when we gaze down upon our last breath we will be grateful that our own doctors and families chose to do what they should instead of what they could and with that we will close our eyes to familiar sounds in a familiar room, a fleeting smile and a final soft squeeze of a familiar hand.

Dr. Louis M. Profeta is an emergency physician practicing in Indianapolis. He is the author of the critically acclaimed book The Patient in Room Nine Says He’s God.

Как умирахме преди и как умираме сега

Ето една статия, която толкова ме впечатли, че реших да я преведа на български за тези от вас, които са по-малко склонни да четат на английски. Посветена е на въпроса за прекомерните медицински грижи в края на живота на възрастните пациенти.


16 януари 2016
Доктор Louis M. Profeta

Едно време тя щеше да е подпряна на грижливо подложена възглавница в леглото до прозореца и да гледа как децата играят в двора. На печката щеше да има топъл чай, в случай че й се прииска да си сръбне няколко последи глътки. Може би от радиото щеше да се лее спокойна музика и на нощното шкафче да има цветя, а останалите от семейството да влизат да я нагледат и да излизат тихо. Това щяха да са последните й дни. Прекарани в позната стая, с познати звуци и познати миризми, които да й помогнат да се унесе в спомени. Може би щеше да успее да събере сили за бегла усмивка или за леко стискане на ръка, но дори и да не успееше, всичко щеше да е наред. Тя няма достатъчно сили за да да ни каже че можем да я оставим да издъхне, но разчита на нас да бъдем нейния глас и ние ще оправдаем доверието й.

Виждате ли, така умираше тя преди. Тогава виждахме нашите възрастни по друг начин.

Можехме да погледнем нейното лице и дълбоко в очите й да видим сянката на едно чисто, нежно и невинно дете, което играе пред вкъщи някъде около 1920. Стиска в ръце малка парцалена кукла, тича и се смее, докато брат й я гони по двора със скакалец в ръка, бос, облечен в син работен гащеризон. Баща им ги наблюдава от люлеещия се стол на верандата, а майката гълчи палавото братче.

Можехме да видим как се вози за пръв път на автомобил, малък пикап с дървени плоскости, управляван от младеж с къдрава коса.Той й се усмихва мило, докато тя гледа съсредоточено пътя пред тях; плахата й усмивка я издава. Ръцете й, свити в скута, стискат дамска чантичка.

Можехме да я видим изправена в малка църква. Облечена в бяла рокля, държи ръцете на млад момък и казва “Да”. По очите на майка й избиват сълзи. Баща й по това време вече е починал. Младоженецът я вдига на ръце и я пренася през прага, държейки я здраво. Обещава да я обича и да се грижи за нея завинаги. Животът й е пълен и щастлив.

Можехме да я видим да люлее детето си, да готви закуската, да простира, да обича семейството си, да изпраща мъжа си на война и децата си на училище.

Можехме да я видим да посреща съпруга си, завръщащ се от битка, с прегръдка която трае до последния му дъх. Погребва го в събота, под бряста до баща й. Оженва децата си и през последните си години помага в църквата. Разсъдъкът й постепенно помръква, годините взимат своя дан и Господ казва:

“Време е да се прибереш при мен”

По този начин я виждахме преди да бъдем оглушени от неспирното бипкане на монитори, бръмчене на апарати, зумери, бутони и тръби, които могат да добавят пет допълнителни години в нейното тяло. Тялото което повериха на нас и което трябваше да бъде оставено да изтлее спокойно, подпряно на възглавница до прозореца, с аромата на чай, приготвен в случай че й се прииска да си сръбне няколко последни глътки.

Всъщност, сега можем да дишаме вместо нея, да ядем вместо нея и дори да пикаем вместо нея. Веднъж подсигурили тези три основни нужди, може вместо да я облягаме нежно но прозореца, да я сложим в болнична стая, в легло с предпазни решетки и меки каишки, където “да бъде на сигурно място”.

Можем да й подаваме хранителен разтвор с тръба директно в стомаха, докато крайниците й се стягат от конвулсии, а кожата изтънее дотолкова, че е достатъчно да се удари в решетката на леглото и кожата буквално да се разтвори, оголвайки сухожилия пред очите на нетърпелив студент по медицина, търсещ възможност да упражнява шевове. Тя може да бъде поддържана жива докато пикочният й мехур не получи хронична инфекция, докато потокът от устойчива на антибиотиците диария не започне да препълва памперсите и да разранява задните й части. Меката тъкан около опашната кост и бедрата се разяжда и отворилите се язви стигат до костите, отваряйки път на нови хищни инфекции.

В днешно време медицината ни помага да вземем това малко момиче, тичащо във двора, гонено от по-големия си брат със скакалец в ръка, и да я затворим в едно празно тяло, нямащо нищо общо с живота, който някога е бликал в него. На този етап спираме да виждаме това което тя е била. Може би не нарочно, но спираме.

Нямам за цел да обвинявам семействата на тези пациенти или пък да поставям под въпрос тяхната любов или мотиви. Искам обаче да заклеймя системата, която води тези семейства по кривия път и ги подтиква да вярват че това е новата норма, че едно време нещата са били погрешни и че в днешно време това е правилният начин да проявим нашата загриженост и любов.

Не минава ден без колегите в моя екип да се спогледат и да не се запитат: “Как да спрем тази лудост? Какво да направим че хората да оставят техните близки да умрат спокойно?”

Реаниматор съм в интензивно отделение, практикувам вече близо четвърт век и съм се грижила за хиляди възрастни пациенти. Аз, както и много от колегите ми, започвам да си давам сметка че новите технологии за удължаване на живота създават предпоставка за куп нереалистични очаквания, влияещи пряко върху немощните тела, които ни поверяват.

Опитите да задържим живота на всяка цена не са започнали в определен ден, месец или година. Разбиранията ни за края на живота бавно са се преосмисляли и изменяли, няколко поколения са се сменили от започването на Индустриалната революция. Сега сме в капан. Натрупали сме толкова много техника, лекарства, венозни импланти, одобрени от Агенцията по здравеопазването препарати и лечебни практики, че просто няма как да покрием всички възрастни и да имаме единно мнение по въпроса от кой момент нататък медицинските грижи стават неуместни и прекомерни. Не можем да направим разлика между средствата за удължаване живота и средствата за удължаване на качествения живот.

Близо 50 процента от възрастните в САЩ умират в домове за възрастни или в болнични заведения. Когато най-накрая си отидат, те често са заобиколени от цял отбор лекари, медицински сестри, студенти по медицина, респираторни терапевти и куп асистенти, които удрят гръдния кош до счупване на ребрата, преливат разтвори в похабените вени и забиват тръби в оттеклите и кървящи дихателни пътища. Почти не разговаряме, докато трескаво се опитваме да спасим живота, който знаем че няма да можем да спасим. Или може би тайно се надяваме да не успеем да спасим. Когато всичко свърши и последният удар на сърцето избипка на мониторите, когато погледнем бъркотията от кървави ръкавици, превръзки, маски и игли които се търкалят навсякъде из стаята, за миг навеждаме засрамено глави, уплашени навярно че някой ден ще се изправим пред Бог, а той ще ни погледне и ще каже : “Какво по дяволите си мислехте че правите”?

Когато дойде и нашият ред, ние посветените, ще се молим в последните ни часове лекарите и близките ни да направят това което трябва, а не това което могат. Да ни оставят да склопим очи сред познати звуци и в позната стая, с отлитаща усмивка и едно последно стискане на позната ръка.

Доктор Louis M. Profeta е лекар практикуващ в Индианаполис и автор на книгата The Patient in Room Nine Says He’s God.

Google's pizza

- Hello! George's pizza?
- No sir it's .
- So it's a wrong number?
- No sir, Google bought it.
- OK. Take my order please ..
- Well sir, you want the usual?
- The usual? You know me?
- According to our caller ID, in the last 12 times, you ordered pizza with cheeses, sausage, thick crust
- OK! This is it
- May I suggest to you this time ricotta, arugula with tomato?
- No, I hate vegetables
- But your cholesterol is not good
- How do you know?
- We have the result of your blood tests for the last 7 years
- Okay, but I do not want this pizza, I already take medicine
- You have not taken the  medicine regularly, 4 months ago, you only purchased a box with 30 tablets online
- I bought more from another Pharmacy
- It's not showing on your credit card
- I paid in cash
- But you did not withdraw that much cash according to your bank statement
- I have other source of cash
- This is not showing as per you last Tax form unless you got it from undeclared income source
-WHAT THE HELL? Enough! I'm sick of Google, Facebook, twitter, WhatsApp. I'm going to an Island without internet,where there is no mobile phone line and no one to spy on me
- I understand sir, but you need to renew your passport as it has expired 5 weeks ago..

Saturday, July 9, 2016

Късмети за баница - пожелания за новата година

  • С приятели засмяни по горички и поляни
  • Вкусни гозби ще вариш,  приятели да нагостиш
  • На разходки в планината ще излизаш със децата
  • Със самолет ще летиш и хубави места ще посетиш
  • Слънце, въздух, вода и палатка с деца
  • Купони голями с приятели засмяни
  • Много слънчеви дни на плажа ще лежиш
  • Кросчета и усмивки с бебешки колички
  • Пълни джобове с $ € лв
  • С песни и китари ще те радват приятели стари
  • С нови бански на море, много ще ти е добре
  • Вина, салатки и раздумки сладки
  • Приятели засмени ще ти гостуват на смени
  • Партита, купони и шарени балони
  • С приятели незнайни ще завържеш връзки трайни
  • Фитнеса ще посетиш, тонуса ще заредиш
  • Ще обикаляш по света с фотоапарат в ръка
  • Заплата и пари ще се умножат по три
  • Здраве, късмет и живот сладък като мед
  • С приятели добри големи веселби


Sunday, June 5, 2016

Спаначена супа

Измивaш и си нaкълцвaш спaнaкa.

  • В един тигaн зaдушaвaш с мaлко олио и водa - лук и морковче и aко имaш резенче от корен от целинa. 
  • Слaгaш в тенджерa дa зaври водa и сипвaш спaнaкa и зaдушените зеленчуци.
  • Добaвяш пълнa шепa (1/3 чaшa) ориз, сол и много мaлко червен пипер.
  • Кaто се свaри оризa и омекнaт зеленчуците е готовa, мaхaш от огъня.
  • Прaвиш зaстройкa с 1 жълтък и 2 с.л. кис.млеко и сипвaш бaвно и бъркaш, и готово.

Крем-супа с кейл


  • 3-4 картофа (нарязани на половинки)
  • 1 глава лук 
  • 2 моркова
  • връзка кейл (нарязан)
  • 1 сл сол
  • 2-3 сл олио


Варят се заедно около 20 минути
Отделят се от кейла
Пасират се
Връщат се при кейла

Monday, December 8, 2014

Безглутенов хляб

МОКРА ЧАСТ

В средна купа разтворете :
  • 2 чаши топло ядково мляко
  • 3 ч.л. захар
  • 3 ч.л. суха мая
и оставете да шупне за 10-тина минути. След това добавете
  • 2 чаши топла вода
  • 6 с.л. растително олио
  • 4 ч.л. оцет или лимонов сок
  • общо 4 с.л. ленено семе и чиа
и разбъркайте добре. Оставете за още 2 минути да се желират семената.


СУХА ЧАСТ

В голяма купа разбъркайте сухите сътставки:
  • 4 чаши оризово брашно
  • 2 чаши нишесте (царевично, тапиока, картофено и т.н.)
  • ½ чаша buckweat flour (елдово/гречка)
  • 1 ч.л. сол
  • 2 ч.л. Xantham gum

ПОЧТИ Е ГОТОВО !

Смесете мократа и сухата част и разбъркайте с миксер до получаване на еднородна смес. Сместа се разлива в две предварително омазнени формички за хляб и се оставя да бухне до ръба (в затоплена до около 40°С фурна). Пече се около 60 минути на 350°F (190°C).