Мотивация

Извадки по памет и интерпретации на книгата

Proactive Guide to the Psychology of Motivation

(Roman Gelperin)

Човек винаги се стреми да избегне неприятните усещания или поне да ги намали. Ако го боли гърло – пие хапче, ако е гладен – търси храна. Ако сме се погрижили за всички неприятни усещания, изпитваме скука и започваме да търсим приятни усещания. Освен да получим приятни усещания, ние се стараем да ги увеличим. Посоката на нашите стремежи винаги е от най-неприятно, към по малко неприятно и от приятно към по-приятно. Това е принципът на увеличаване на удоволствието и намаляване на неудоволствието.

Опитът да вървим по обратния път би бил посрещнат със силна съпротива. Трудно може да убедим някой да премине към неприятно усещане – например, да си свали шапката и ръкавиците в студен зимен ден. По същият начин е трудно да се премине от една приятна дейност към по-малко приятна дейност. Четенето на лек роман или работата върху интересен проект са приятни, ако нямаме какво друго да правим. Но ако сме по средата на много увлекателен филм, трудно бихме го изоставили за да се върнем към романа или към работата.

Започването на една дейност винаги е съпроводено с изоставянето на друга. За да се случи това, трябва ефектът от втората да е по-силен от първата. Ученик който е прекалено срамежлив за да поиска разрешение от учителя, е готов да стиска когато му се ходи до тоалетна. Но когато нуждата от уриниране се засили достатъчно, той събира смелост да попита. Също така, започването на една дейност често пъти е свързано с определен праг, който трябва да бъде преминат. Ако един младеж обича да играе баскетбол, но игрището е далече и трябва да хване рейс за да стигне до там, той може да предпочете да остане вкъщи и да гледа телевизия. Започването винаги е възпиращ фактор – да се започне нещо винаги е по-трудно, отколкото да не не прави нищо.

Лесно достъпните удоволствия имат голяма притегателна сила – пиенето на алкохол, яденето на шоколад, мастурбацията, гледането на телевизия, видеоигрите. Както видяхме по-горе обаче, ако човек има по-приятни неща за правене, не би бил склонен да ги замени с удоволствия от по-нисък клас. Ако има възможност за секс с партньор, няма да предпочете да мастурбира. Ако е част от футболен отбор и може да участва в играта, няма да я гледа по телевизора с бира в ръка. Ако животът му е изпълнен с ярки преживявания и големи победи, няма да има нужда от малките вредни удоволствия.

Самата дейност и резултатът от нея нерядко носят различни усещания. Яденето на шоколад е приятно, но напълняването не е желано. Ученето на уроци често пъти е неприятно, но резултатът – получаването на диплома е приятен. Често пъти резултатът е това, което разумната част от съзнанието ни желае, а удоволствието от самото действие определят дали ще започнем или ще се откажем. Често пъти, резултатът от една дейност е далеч на хоризонта, докато самото извършване на дейността се случва в момента. От желаното получаване на диплома ни делят години, докато неприятното писане на домашни е много по близко и познато усещане с голяма възпираща сила. Когато крайният срок за предаване на проект е далече, притесненията от наближаването му са слаби. Когато останат само няколко дин, страхът че няма да успеем става много по-силен и склонността ни да протакаме намалява.

Усещанията могат да бъдат физически и мисловни. Ако нямаме достъп до приятни физически стимули, започваме да създаваме такива във въображението си. Например, по време на скучна лекция сме склонни да се отплесваме и да мислим за неща, които са ни по-приятни или по-интересни. Особено трудно е човек да се концертира върху нещо, което не увеличава удоволствието и не намалява неудоволствието. Филми за тъжни и неприятни събития не са особено популярни и е лесно да бъдат игнорирани, дори ако касаят важни теми като екология или здравеопазване.

Силата на волята ни прави способни да изтърпим нещо неприятно, за да прескочим прага към по-приятна цел.  Така например, човек може да се насили да слуша скучна лекция, защото знае че това ще му помогне да си вземе изпита. За съжаление, това неестествено състояние може да бъде поддържано само ограничен период от време. Колкото и силна да е волята, не можем да разчитаме само на нея да се пребори с всички пориви на нашите чувства и инстинкти.

Силата на усещанията често пъти играят голяма роля при взимането на решения. Въздържането от изневяра може да бъде много по-трудно за едни, отколкото за други. Хора, които изпитват по-силен страх от перспективата да бъдат разкрити и засрамени, биха се въздържали много по-лесно от хора, които изпитват по-слаб страх и по-силно сексуално влечение. Страхът и срамът могат лесно да бъдат разпалвани използвани за постигането на определени цели, въпреки че това едва ли е най-приятният метод за засилване на мотивацията. Засилването на приятните усещания и очаквания е друга опция. Вярващият човек не е мотивиран само от страх да не попадне в ада. Често пъти движещата му сила е удовлетворението и радостта от това че е постъпил правилно и е надвил изкушението. Тази радост може да бъде поощрявана и засилвана от обкръжението му и процесът би бил по-приятен от това свещеникът непрекъснато да го плаши с кръговете на ада.

Вниманието ни може да бъде разделяно, за да реагираме на няколко стимула едновременно. Човек може да играе шах и да гледа телевизия едновременно. Така обаче рискът да загуби партията се увеличава значително. Често пъти на човек му е нужно много малко за да задоволи глада за удоволствия. Например, ако има да върши монотонна и скучна работа, може да си пусне приятна музика. По този начин няма да бъде 100% концентриран в работата, но поне ще може да я продължи и завърши, вместо да се отегчи и да я отложи за друг път. Това, естествено работи, само ако работата не изисква голяма концентрация и ако внимаваме дребното удоволствие да не узурпира изцяло вниманието ни. Ако четем материали за важен изпит и спираме от време на време да погледнем какво става във Фейсбук, рискуваме лесно да изпуснем юздите на тандема приятно – неприятно.

Интересно е, че винаги се стремим да запълним вниманието си изцяло. Например, ако противникът е слаб, играта на шах не успява да ангажира изцяло вниманието ни и включваме телевизора за да запълним празнотата. Стимулите които успяват лесно да запълнят изцяло вниманието ни имат по-голяма сила от стимулите които го запълват само частично.

Разделянето и запълването на вниманието могат да бъдат комбинирани. Студент, който работи над проект и използва част от вниманието си за да слуша музика изпитва умерено удоволствие от целия процес. Удоволствието би било много по-голямо, ако вместо това играе видеоигра, но въпреки това той не е склонен да го направи. Едната причина е че той вече изпитва някакво удоволствие, а другата е че вниманието му е изцяло погълнато и той не разполага със свободен ресурс, който да бъде привлечен към започването на дейност с по-приятен ефект. Ако обаче бъде прекъснат, например от телефонно обаждане, шансовете да спре работата и да я замени с друга, по-приятна дейност се увеличават значително.

Вниманието може да бъде насочвано. Лекият сърбеж става много по-силен, когато мислим непрекъснато за него. Използвайки същия принцип, можем съзнателно да насочим мислите ни към едно или друго усещане, за да увеличим неговата сила и да го използваме за да ни подтикне към желано от нас действие.

В реалния живот един стимул не е само приятен или само неприятен. Например, работата върху един проект е поредица от неприятни трудности и търсене на решения, следвани от задоволство при преодоляването и разрешаването им. Ако удовлетворението от постиженията е по-голямо от неудоволствието на трудностите, то проектът е приятен. Същият този проект може да стане неприятен в края на деня, когато силите ни намаляват и ни отнема все по-голямо усилие да намерим правилните решения. Тончо затова видео-игрите имат голяма притегателна сила – при тях всяко следващо ниво носи радост. Тези малки радости са разпределени равномерно, така че да ни държат в приятно очакване на следващата награда.  Трудностите са премерени така че и уморен или не особено умен човек може да ги играе без това да е особено натоварващо. А в допълнение сценарият е така измислен, че максимално да поглъща вниманието ни.

Всичко разгледано дотук е от гледна точка на човек подложен на стимули без намесата на други хора. Влиянието на околните може да бъде много силен активатор. Задача, която е скучна и безинтересна, може да се превърне в желана цел, ако разрешаването й ще ни позволи да зарадваме любим човек, да получим социално признание, да бъдем приети в желана от нас група. Ако целта ни е да отслабнем, е много по-лесно да отидем да тичаме с приятел, отколкото да се насилим да го правим сами. Състезанията и съперничеството са много, много силен източник на мотивация. Срамът и страхът от критика са мощен възпиращ фактор. Оставен сам със себе си, човек е способен на много по-малко, отколкото ако е част от обществото.

Чувствата са особена група стимулатори. Тяхната продължителност ни позволява дълго време да извличаме полза от действието им преди да отшумят. Също така, те могат да бъдат изпитвани без това да отнемат процент от концентрацията ни. Ако на човек се е случило нещо радостно, той изпитва наслада, която му дава сили да извърши скучна и неприятна. Това, естествено, важи и с обратен знак. Неприятните емоции демотивират и нуждата от компенсиране с други приятни стимули нараства.

Има поговорка за алкохолици, която казва „Без едно питие мога, само с едно не мога“. Ако вече сме започнали да извършваме определена дейност, изпитваме с пълна сила нейният ефект, бил той положителен или отрицателен. В това време, крайният резултат е все още е напред в бъдещето, ефектът от него ще бъде изпитан по-късно. Не е чудно че при тези обстоятелства мотивиращият ефект на резултата е много по-слаб от мотивиращият ефект на самото действие.

Ако обаче претеглим плюсовете и минусите преди да започнем определена дейност, ефектът от нейното извършване също ще бъде само проекция в бъдещето. Това може значително да изравни силите на ефекта от резултата и ефекта от извършването. По този начин рационалната ни част ще е по-свободна да взима решения трезво и независимо. Когато моментът за действие настъпи, можем просто да се придържаме към вече взетото решение. Само по себе си това не е лесно, но комбинирано с други техники може да се окаже достатъчно.

Съществува израз на английски „Keep your eyes on the prise“ – Не изпускай от поглед наградата. Можем да извикаме в съзнанието си визуален образ, свързан с резултата от нашето действие. С малко тренировка, този образ може бързо и лесно да бъде извикван, за да направи по-ярка картината на това към което се стремим, да увеличи неговата притегателна сила. Основното предимство на тази техника е че не изисква почти никакво усилие и може да бъде приложена бързо в който и да е момент.

Друга много мощна техника е промяната на средата. Малки, контролирани от нас промени, могат да ни помогнат да наклоним везните в правилната посока. Ако обувките ни са неудобни, то едва ли ще сме особено мотивирани да излезем с тях на разходка. По същия начин, човек може да си купува не особено вкусна храна, ако целта му е да яде по-малко. Ако желаем да прекарваме повече време навън, може да се преместим в по-хубав квартал или близо до голям парк, като в същото време се отървем от хубавия телевизор и комфортния фотьойл, които ни задържат вкъщи. Понякога не е необходимо да страним вредните неща, а само да увеличим времето, необходимо за достигането им. Много е по-лесно да посегнем към шоколада, ако седи в чекмеджето на бюрото ни. Желанията и емоциите са променливи. Ако решим да четем повече книги, вместо да гледаме телевизор, може да успеем да го правим в началото. Но ще има дни, когато това ще е по-трудно. Друг път ще включим телевизора инстинктивно, без дори и да се замислим за книгите. Предимството на околната среда е нейната постоянност – ако изхвърлим телевизора и си купим книги, седмица по късно телевизорът ще си остане изхвърлен, а книгата ще е все още на наше разположение.

... това са първите 30% от книгата, следва продължение когато събера мотивация да я допрочета :)

Как умирахме преди и как умираме сега

Ето една статия, която толкова ме впечатли, че реших да я преведа на български за тези от вас, които са по-малко склонни да четат на английски. Посветена е на въпроса за прекомерните медицински грижи в края на живота на възрастните пациенти.

16 януари 2016
Доктор Louis M. Profeta

Едно време тя щеше да е подпряна на грижливо подложена възглавница в леглото до прозореца и да гледа как децата играят в двора. На печката щеше да има топъл чай, в случай че й се прииска да си сръбне няколко последи глътки. Може би от радиото щеше да се лее спокойна музика и на нощното шкафче да има цветя, а останалите от семейството да влизат да я нагледат и да излизат тихо. Това щяха да са последните й дни. Прекарани в позната стая, с познати звуци и познати миризми, които да й помогнат да се унесе в спомени. Може би щеше да успее да събере сили за бегла усмивка или за леко стискане на ръка, но дори и да не успееше, всичко щеше да е наред. Тя няма достатъчно сили за да да ни каже че можем да я оставим да издъхне, но разчита на нас да бъдем нейния глас и ние ще оправдаем доверието й.

Виждате ли, така умираше тя преди. Тогава виждахме нашите възрастни по друг начин.

Можехме да погледнем нейното лице и дълбоко в очите й да видим сянката на едно чисто, нежно и невинно дете, което играе пред вкъщи някъде около 1920. Стиска в ръце малка парцалена кукла, тича и се смее, докато брат й я гони по двора със скакалец в ръка, бос, облечен в син работен гащеризон. Баща им ги наблюдава от люлеещия се стол на верандата, а майката гълчи палавото братче.

Можехме да видим как се вози за пръв път на автомобил, малък пикап с дървени плоскости, управляван от младеж с къдрава коса.Той й се усмихва мило, докато тя гледа съсредоточено пътя пред тях; плахата й усмивка я издава. Ръцете й, свити в скута, стискат дамска чантичка.

Можехме да я видим изправена в малка църква. Облечена в бяла рокля, държи ръцете на млад момък и казва “Да”. По очите на майка й избиват сълзи. Баща й по това време вече е починал. Младоженецът я вдига на ръце и я пренася през прага, държейки я здраво. Обещава да я обича и да се грижи за нея завинаги. Животът й е пълен и щастлив.

Можехме да я видим да люлее детето си, да готви закуската, да простира, да обича семейството си, да изпраща мъжа си на война и децата си на училище.

Можехме да я видим да посреща съпруга си, завръщащ се от битка, с прегръдка която трае до последния му дъх. Погребва го в събота, под бряста до баща й. Оженва децата си и през последните си години помага в църквата. Разсъдъкът й постепенно помръква, годините взимат своя дан и Господ казва:

“Време е да се прибереш при мен”

По този начин я виждахме преди да бъдем оглушени от неспирното бипкане на монитори, бръмчене на апарати, зумери, бутони и тръби, които могат да добавят пет допълнителни години в нейното тяло. Тялото което повериха на нас и което трябваше да бъде оставено да изтлее спокойно, подпряно на възглавница до прозореца, с аромата на чай, приготвен в случай че й се прииска да си сръбне няколко последни глътки.

Всъщност, сега можем да дишаме вместо нея, да ядем вместо нея и дори да пикаем вместо нея. Веднъж подсигурили тези три основни нужди, може вместо да я облягаме нежно но прозореца, да я сложим в болнична стая, в легло с предпазни решетки и меки каишки, където “да бъде на сигурно място”.

Можем да й подаваме хранителен разтвор с тръба директно в стомаха, докато крайниците й се стягат от конвулсии, а кожата изтънее дотолкова, че е достатъчно да се удари в решетката на леглото и кожата буквално да се разтвори, оголвайки сухожилия пред очите на нетърпелив студент по медицина, търсещ възможност да упражнява шевове. Тя може да бъде поддържана жива докато пикочният й мехур не получи хронична инфекция, докато потокът от устойчива на антибиотиците диария не започне да препълва памперсите и да разранява задните й части. Меката тъкан около опашната кост и бедрата се разяжда и отворилите се язви стигат до костите, отваряйки път на нови хищни инфекции.

В днешно време медицината ни помага да вземем това малко момиче, тичащо във двора, гонено от по-големия си брат със скакалец в ръка, и да я затворим в едно празно тяло, нямащо нищо общо с живота, който някога е бликал в него. На този етап спираме да виждаме това което тя е била. Може би не нарочно, но спираме.

Нямам за цел да обвинявам семействата на тези пациенти или пък да поставям под въпрос тяхната любов или мотиви. Искам обаче да заклеймя системата, която води тези семейства по кривия път и ги подтиква да вярват че това е новата норма, че едно време нещата са били погрешни и че в днешно време това е правилният начин да проявим нашата загриженост и любов.

Не минава ден без колегите в моя екип да се спогледат и да не се запитат: “Как да спрем тази лудост? Какво да направим че хората да оставят техните близки да умрат спокойно?”

Реаниматор съм в интензивно отделение, практикувам вече близо четвърт век и съм се грижила за хиляди възрастни пациенти. Аз, както и много от колегите ми, започвам да си давам сметка че новите технологии за удължаване на живота създават предпоставка за куп нереалистични очаквания, влияещи пряко върху немощните тела, които ни поверяват.

Опитите да задържим живота на всяка цена не са започнали в определен ден, месец или година. Разбиранията ни за края на живота бавно са се преосмисляли и изменяли, няколко поколения са се сменили от започването на Индустриалната революция. Сега сме в капан. Натрупали сме толкова много техника, лекарства, венозни импланти, одобрени от Агенцията по здравеопазването препарати и лечебни практики, че просто няма как да покрием всички възрастни и да имаме единно мнение по въпроса от кой момент нататък медицинските грижи стават неуместни и прекомерни. Не можем да направим разлика между средствата за удължаване живота и средствата за удължаване на качествения живот.

Близо 50 процента от възрастните в САЩ умират в домове за възрастни или в болнични заведения. Когато най-накрая си отидат, те често са заобиколени от цял отбор лекари, медицински сестри, студенти по медицина, респираторни терапевти и куп асистенти, които удрят гръдния кош до счупване на ребрата, преливат разтвори в похабените вени и забиват тръби в оттеклите и кървящи дихателни пътища. Почти не разговаряме, докато трескаво се опитваме да спасим живота, който знаем че няма да можем да спасим. Или може би тайно се надяваме да не успеем да спасим. Когато всичко свърши и последният удар на сърцето избипка на мониторите, когато погледнем бъркотията от кървави ръкавици, превръзки, маски и игли които се търкалят навсякъде из стаята, за миг навеждаме засрамено глави, уплашени навярно че някой ден ще се изправим пред Бог, а той ще ни погледне и ще каже : “Какво по дяволите си мислехте че правите”?

Когато дойде и нашият ред, ние посветените, ще се молим в последните ни часове лекарите и близките ни да направят това което трябва, а не това което могат. Да ни оставят да склопим очи сред познати звуци и в позната стая, с отлитаща усмивка и едно последно стискане на позната ръка.

Доктор Louis M. Profeta е лекар практикуващ в Индианаполис и автор на книгата The Patient in Room Nine Says He’s God.

Григор за психологическата хигиена

Извадка от една публикация на Григор, която ме накара силно да се замисля:

"Един ден психологическата хигиена сигурно ще стане… първо мода (вече става), после ежедневие, накрая може би дори ще се институционализира. 

На практика всички буквално тънем в психологически проблеми. Все едно пещерни хора, покрити от глава до пети с язви, струпеи, въшки, бълхи, страдащи от туберкулоза, проказа и какво ли не още, едва живи от болестите и миазмите си. Пълни сме със страхове, комплекси, безпокойства и всякакви други извори на дистрес. Всеки психотерапевт ще ви каже, че всъщност на него не му е по силите да ви изчисти от психологическите ви проблеми. Че е щастлив, ако успее да ви помогне да си решите един-двата най-сериозни.

А какво би било, ако средностатистическият човек успее да се отърве от най-сериозните девет десети от вътрешните си проблеми, да си излекува психотравмите, да си преодолее комплексите? Колко по-щастлив живот ще живее? И колко повече щастие ще дава на околните?"

Ако ви е харесало, можете да прочетете целия материал и коментарите към него на www.gatchev.info