Маруся

По много тъп начин се запознахме с нея. На един стаж в Гренобъл с мои съученици, пътувахме в метрото, а тя беше облегнала глава на стъклото и унило гледаше прелитащата тъмнина на тунела. Моите съученички, убедени че никой друг не разбира и дума от това което казват, изтърсиха нещо от типа на "Я па тая кво се е клюмнала". При което Маруся отметна коси, усмихна се и ни каза че много се радва да срещне българи. По онова време се срещаха доста по-малко българи Западна Европа. За да се озове там човек, се чакаше на дълги опашки пред оградите на посолствата, беше необходима парична гаранция и покана от човек или организация в съответната страна. Проспериращите страни не даваха лесно виза на изтърсачетата от бившия социалистически лагер. Подобно на много други младежи и девойки, Маруся беше отишла там за да учи, изкарвайки си прехраната чрез лятна и почасова работа.

След краткия момент на неудобство се запознахме и си разказахме набързо кой къде и какво прави. След това тя дойде да ни посети в нашето общежитие. Сега разбирате колко различно е било, нали? В днешно време никой на нейно място не би се разкрил, камо ли и да отиде да се вижда със случайно пуснали по негов адрес забележка българчета-изтърсачета.
Аз също исках да уча във Франция, и доста й се възхищавах че е намерила начин да го постигне. Това не беше никак лесно навремето - Интернет едва прохождаше и в България съвсем не изобилстваше от информация за това как се емигрира, получава студентска виза,  какви са стипендиите и опциите за легална работа или дори какви са специалностите и изискванията за кандидатстване във френски университет. България беше просто една кална дупка и не си мислете че ни затрупваха с брошури и листовки как да се измъкнем оттам. Векът на информацията предстоеше, но не беше започнал. И точно липсата на информазия беше моят най-голям проблем, а а лицето на Маруся срещнах пълно разбиране. Та нали и тя беше съвсем наскоро минала по този път. Аз дори познавах баша й - мойят учител по радио-телеграфия, запалил в мен искрите на радиолюбителството. Изключително благ и добронамерен човек.

Маруся ми обеща да дойде вечерта на другия ден и да ми донесе материали и листовки от нейния университет, които да ме ориентират как и какво мога да кандидатствам. За нещастие на другия ден валеше като изведро, така както в България рядко вали. Едва ли нормален човек би се юрнал по спирките да ходи някъде в тъмното и  пов дъжда, освен ако не му е абсолютно наложително. А на нас ни беше последен ден и след това заминавахме до Париж и оттам - на самолета и обратно вкъщи. Не можех да виня Маруся че не идваше и само ми беше малко тъжно че нямаше да можем дори довиждане да си кажем. По това време и GSM-и нямаше. Но пък ми беше вдъхнала вяра и кураж, а това е най-важното.
Съвсем неочаквано обаче тя дойде :) Мокра до кости, стиснала в ръце огромен пакет с листовки. Обясни ми всичко което можеше за една вечер, поговорихме си надълго и нашироко. Сподели ми и колко е трудно, как я боли кръста от редене на кашони в магазините, остави ме да видя как трепери ръката й докато пуши. Беше максимално откровена и в същото време усмихната и заразително оптимистична. На родителите си разказвала само красивата част от историята - нямало нужда да ги тревожи с станалите детайли. Те така или иначе не можеха да й помогнат. Накара ме да обещая че няма да наруша с нищо тяхното спокойствие, нито дори да я изкажа че пуши. И ме остави да пътувам на другия ден по обратния път.


***
След година или две срещнах баща й на автогарата. Билетите за Пловдив бяха свършили току пред нас, но това не беше голям проблем, защото автобуси имаше на всеки час. Моят учител беше коренно променен - мрачен, отслабнал, разпозна ме но не се зарадва особено. Развика се на жената на гишето и ми каза че искал да я дръпне през отвора и на й даде да се разбере. И че Маруся е починала от рак на мозъка. Тъкмо била завършила, взели я на работа в голяма компюрърна компания, щяла да се жени във Франция. Пренесли тялото й в България и приятелят й също дошъл да присъствал на погребението.
Знаех че Маруся има брат и се опитах да насоча темата към него, но моят учител остана навъсен и ми каза че животът е свършил със смъртта на дъщеря му и друго нищо не го интересува. После си поплаках горчиво и за нея, и за него. Така ще я запомня - с дългата коса, мокра, усмихната и стискаща пакет университетски брошури в ръце, дошла специално заради мен в онази последна дъждовна вечер.
А аз във Франция така и не отидох да следвам - поради липса на финансово обезпечение, което се изискваше по това време. Вместо това, уча на френски от тази есен, 13 години по-късно и един континент по на запад.