Бай Петко

Случи ми се веднъж, посред обикновения улично-градски пейзаж, да срещна един сякаш изплувал от миналото старец с прашна куртка и мускулест, лъскаво-черен жребец.  Водеше го на въженце и се усмихваше замечтано, а кончето го следваше и мяташе погледи наоколо, сякаш осъзнаваше до каква степен не се вписваха в картинката. Предполагам, че ако имаше и други минувачи, погледите ни щяха да се срещнат и да премигнем един срещу друг – „И ти ли виждаш това, което виждам аз?”. Но бяхме само аз, дядото и кончето, та не се сдържах и направо отидох да ги попитам откъде са се взели и накъде отиват. Дядото ме озари със замечтаната си усмивка и ми обясни, че жребецът се е схванал през зимата и че го разхожда за да се раздвижи. Дори ми позволи да му погаля по шията и кончето си навря меката пърхава муцуна в дланите ми. И това всичкото посред бял ден, в не дотам архаичната 2002-ра година! Гените на древните прабългари в мен изглежда се разбудиха и се размечтаха да яхнат тази мускулеста черна красота, вместо само да я галят по муцуната. Пък и старчето беше прекалено симпатичен, за да го оставя да отмине и да се чудя после истински ли е бил или съм го сънувал. Така че се пресрамих и си предложих услугите да разхождам кончето колкото дни е необходимо за да влезе във форма, ако в замяна ми разрешат да го пояздя после. И така се запознахме с дядо Петко.

Оказа се, че освен черния Пиен, той има и кобилка Мая плюс няколко стотин пуйки. Също и стадо снежнобели войнствени гъски, малко пилета, кокошки и патици, две телета и крава. Цялото му стопанство се намираше на 10 минути пеша от моя панелен квартал, точно до една от най-широките ни булеварди, сгушен зад изоставената сграда на стар социалистически хранителен магазин. Тогава си спомних, че именно на това място се случваше от време на време велосипедната алея да е блокирана от крекливи бели гъски, за които всички се чудят откъде са се взели.  Бай Петко обясни, че все успяват да си пробият дупка в оградата и да се измъкнат на улицата.

Но не за животните исках да ви разкажа, а за неуморимият, непресъхващ ентусиазъм на този човек. Освен да разхождам кончето, идвах да му помагам по няколко часа на ден и да се дивя на идеите му. Икономическата криза спираше пред вратите на неговия двор. Набавянето на сено за животните беше най-лесното нещо на света – ами че толкова много хора има, които са радостни да им изкосиш между дърветата (в покрайнините на Пазарджик има ябълкови градини) – сено колкото щеш, само седи и чака да го намяташ в каруцата. Общината се беше засилила да го глобява за купчината тор, която беше оставял да угнива пред двора. Но вместо като на проблем, на това се гледаше като на възможност – натоварваме торта и минаваме по къщите да видим кои домакини имат нужда да си наторят цветята, то тъкмо му е сезона на това :) Храна за пилетата – ами че достатъчно е човек да продаде две-три пуйки на седмица и ето ти ги парите за зърно. А пък зеленчуците и плодовете от оранжерията в двора хранят спокойно няколко семейства и аз редовно се прибирах с пълни торби „подаръци” за радост и учудване на майка. Марули, домашни яйца, мляко от кравата... Предполагам и на него му беше приятно да се мотая около него, а аз бях просто на шестото небе – научих се да управлявам каруца, да кося, да боравя с вила, да се грижа за градината, да впрягам, да оседлавам и да яздя кобилката Мая.
Въпреки че беше на 50 години, бай Петко бъкаше от идеи и енергия да ги осъществява. Обясняваше ми как ще се мести на по-широко и ще си построи къща, оградена с воден ров, в който да плуват патиците и гъските, а на входа ще сложи спускащ се мост :) В пълен контраст с увесилите нос пенсионери, за него не съществуваха нито възрастови, нито материални ограничения. От друга страна, ентусиазмът не му пречеше да се облегне на лопата и да разкаже някоя история докато копаем. Въпреки че рядко спираше да се движи и да върши нещо, той си имаше свой собствен пестелив и ефективен ритъм, благодарение на който отмяташе три пъти повече работа от мен, колкото и да се пънех да не изоставам.  Освен това, посред цялата залесия, той успяваше да намери време и да се погрижи дори и за най-дребната животинка. Спомням си как държете на кухненската си маса една щайга с пиленца, които били тръгнали да се разболяват и затова трябвало да седят на топло. Това че цялата му кухня беше с перушинки и миришеше яко на курешки, изглежда не го смущаваше ни най-малко.

Така неусетно лятото си мина. Лъскаво-черният Пиен така и не успя да се раздвижи и въпреки всичките ни усилия. Усмивките ни помръкнаха за няколко дни, когато бай Петко се принуди да го даде на циганските касапи за месо. Купчината с тор се стопи, а в двора натрупахме купи сено за зимата. Роякът пуйки си беше все така многоброен и шумен, а аз защитих дипломната си работа и отидох да се развивам професионално в другия край на страната. Иска ми се да мога пак да го навестя, да стисна грубата му десница и да срещна отново усмихнатите му очи, но за съжаление ни делят няколко хиляди километра и няколко часа времева разлика. Така че не ми остава друго, освен да си спомням с любов за него и за животинките му да се надявам да е все така здрав телом и ведър духом.

Тукашните и тамошните ученици

В седмицата на финалните изпити всички читални в колежа са пълни. Аз се вмъквам в една празна стая да преговарям. След малко виждам някой плахо да наднича през прозорчето, колебливо отваря вратата, подава си главата и пита: „Извинявайте, тука да не би да има час?”. Е, очевидно няма, след като съм само аз. „А може ли да влезем трима човека?” Отговарям му че са добре дошли. „Ама ние ще говорим... дали няма да пречим?” уточнява, престрашавайки се вече да влезе наполовина. Уверявам го че не е проблем. Оставалите двама младежи влизат и започват да дискутират гражданската война в САЩ, доразяснявайки си един на друг разните там причини, дати и следствия.

Пък аз ги слушам и си спомням как едно време, в най-елинтата гимназия в Пазарджик, един мой съученик хвърляше запалени хартиени ракети по учителката по математика докато тя пише на стената. И как по-късно „без да иска” разряза дланта на едно момиче с нож. Също и за друг един, който „случайно” гръмна с газов пистолет в класнанта стая и трябваше да пропуснем един учебен час за да се проветри.

Средата ли прави хората или хората ли правят средата?

Маруся

По много тъп начин се запознахме с нея. На един стаж в Гренобъл с мои съученици, пътувахме в метрото, а тя беше облегнала глава на стъклото и унило гледаше прелитащата тъмнина на тунела. Моите съученички, убедени че никой друг не разбира и дума от това което казват, изтърсиха нещо от типа на "Я па тая кво се е клюмнала". При което Маруся отметна коси, усмихна се и ни каза че много се радва да срещне българи. По онова време се срещаха доста по-малко българи Западна Европа. За да се озове там човек, се чакаше на дълги опашки пред оградите на посолствата, беше необходима парична гаранция и покана от човек или организация в съответната страна. Проспериращите страни не даваха лесно виза на изтърсачетата от бившия социалистически лагер. Подобно на много други младежи и девойки, Маруся беше отишла там за да учи, изкарвайки си прехраната чрез лятна и почасова работа.

След краткия момент на неудобство се запознахме и си разказахме набързо кой къде и какво прави. След това тя дойде да ни посети в нашето общежитие. Сега разбирате колко различно е било, нали? В днешно време никой на нейно място не би се разкрил, камо ли и да отиде да се вижда със случайно пуснали по негов адрес забележка българчета-изтърсачета.
Аз също исках да уча във Франция, и доста й се възхищавах че е намерила начин да го постигне. Това не беше никак лесно навремето - Интернет едва прохождаше и в България съвсем не изобилстваше от информация за това как се емигрира, получава студентска виза,  какви са стипендиите и опциите за легална работа или дори какви са специалностите и изискванията за кандидатстване във френски университет. България беше просто една кална дупка и не си мислете че ни затрупваха с брошури и листовки как да се измъкнем оттам. Векът на информацията предстоеше, но не беше започнал. И точно липсата на информазия беше моят най-голям проблем, а а лицето на Маруся срещнах пълно разбиране. Та нали и тя беше съвсем наскоро минала по този път. Аз дори познавах баша й - мойят учител по радио-телеграфия, запалил в мен искрите на радиолюбителството. Изключително благ и добронамерен човек.

Маруся ми обеща да дойде вечерта на другия ден и да ми донесе материали и листовки от нейния университет, които да ме ориентират как и какво мога да кандидатствам. За нещастие на другия ден валеше като изведро, така както в България рядко вали. Едва ли нормален човек би се юрнал по спирките да ходи някъде в тъмното и  пов дъжда, освен ако не му е абсолютно наложително. А на нас ни беше последен ден и след това заминавахме до Париж и оттам - на самолета и обратно вкъщи. Не можех да виня Маруся че не идваше и само ми беше малко тъжно че нямаше да можем дори довиждане да си кажем. По това време и GSM-и нямаше. Но пък ми беше вдъхнала вяра и кураж, а това е най-важното.
Съвсем неочаквано обаче тя дойде :) Мокра до кости, стиснала в ръце огромен пакет с листовки. Обясни ми всичко което можеше за една вечер, поговорихме си надълго и нашироко. Сподели ми и колко е трудно, как я боли кръста от редене на кашони в магазините, остави ме да видя как трепери ръката й докато пуши. Беше максимално откровена и в същото време усмихната и заразително оптимистична. На родителите си разказвала само красивата част от историята - нямало нужда да ги тревожи с станалите детайли. Те така или иначе не можеха да й помогнат. Накара ме да обещая че няма да наруша с нищо тяхното спокойствие, нито дори да я изкажа че пуши. И ме остави да пътувам на другия ден по обратния път.


***
След година или две срещнах баща й на автогарата. Билетите за Пловдив бяха свършили току пред нас, но това не беше голям проблем, защото автобуси имаше на всеки час. Моят учител беше коренно променен - мрачен, отслабнал, разпозна ме но не се зарадва особено. Развика се на жената на гишето и ми каза че искал да я дръпне през отвора и на й даде да се разбере. И че Маруся е починала от рак на мозъка. Тъкмо била завършила, взели я на работа в голяма компюрърна компания, щяла да се жени във Франция. Пренесли тялото й в България и приятелят й също дошъл да присъствал на погребението.
Знаех че Маруся има брат и се опитах да насоча темата към него, но моят учител остана навъсен и ми каза че животът е свършил със смъртта на дъщеря му и друго нищо не го интересува. После си поплаках горчиво и за нея, и за него. Така ще я запомня - с дългата коса, мокра, усмихната и стискаща пакет университетски брошури в ръце, дошла специално заради мен в онази последна дъждовна вечер.
А аз във Франция така и не отидох да следвам - поради липса на финансово обезпечение, което се изискваше по това време. Вместо това, уча на френски от тази есен, 13 години по-късно и един континент по на запад.

Данка

Данка я пленили сомалийски бандити на ленището, след като кацнала за да доставя лекарства и храна за гладуващите. След 9 месеца прекарани в плен не се отказа от работата си. Имах щастието да се запозная с нея преди отвличането й - рядко съм виждал толкова лъчезарен уравновесен човек, при това - нежно и красиво момиче. С куп чудесни истории за "третия свят".


[9:50:23 AM] Anguelina : Туй кака ти Данка: чухме се преди седмица може би
[9:50:50 AM] Anguelina : Тя все още рабони за същата организация, но най-сетне кандиса за по-висок пост, съответно прекарва по-малко време на терен
[9:51:15 AM] Anguelina : Но все пак пътува де, ходи до Афганистан, до Мадагаскар, до Хаити и още някоя държава май има дето отговаря за нея
[9:51:32 AM] Anguelina : ще си дойде по черешово време
[9:51:36 AM] Anguelina : добре е, бачка доста
[9:51:41 AM] Anguelina : и живее в Париж

- Никога не бях виждала недохранено дете на живо. По време на мисиите ми обаче се е случвало те да умират в ръцете ми. В началото мотивацията ми беше наистина едва ли не авантюристична - да видя мога ли да се справя. А и винаги съм искала да пътувам. Истинската мотивация обаче идва с резултатите в работата. Денят ни започва рано сутрин и приключва в 22 ч вечерта. Не усещаш, но животът върви много бързо.

Алфата на Кольо

Кольо има Алфа-Ромео в три екземпляра. Една бяла и две червени. Обикновено едната от тях работи. Има и още няколко коли от други марки в полуремонтирано състояние. Кольо е доста способен авто-монтьор, който се шегува че мрази да ремонтира собствените си коли, защото няма кой да му плаща труда. Веднъж ми показа една много интересна къща - построена на един откос и проектирана с голямо въборажение. Стои недостроена от дълги години и хората живеят в една стаичка на първия етаж - бях я виждал и преди. Кольо ми обясни че къщата е на бившия главен архитект на Петрич и добави с подхилкване: "Сега разбираш защо моите коли не са ремонтирани, нали?"

И ето една весела ситуацийка, който ни се случи миналия петък. С Гери тръгнахме за София (по тъмно, естествено) и на Кресна установихме че динамото ни пак не работи. Естествено викнахме Кольо да донесе един резервен акумулатор, за да се върнем обратно.
Кольо е верна дружка и бързо се отзова, пакрина една от алфите си пред нас и се почна спасителната операция. Първо трябваше да извадим акумулатор от неговата кола: "Жоро, мърдай тая ръчка тука, аз ще отида отпред да лашкам капака, че не се отваря" ;)
После, след като всички коли в горупата запалиха, преди да потеглим се уговорихме:
Аз: Да карам ли на габарити само?
Кольо: А, не не, само ако видиш че много пада акумулатора.
Аз: Добре, карай тогава пред мене и ако видиш че ми избледняват яко фаровете, дай сигнал.. например пусни аварийки.
Кольо: Е ама не ми работят аварийките...

Някъде по път за вкъщи Кольо звънна на Гери. Аз веднага се сетих - фаровете ми бледнеят, трябва да мина на габарити, за да не свърши акумулатора преди да стигнем Но се оказа друго - Кольо питаше Гери дали дали кара прекалено бавно, защото нямал километраж да види с каква скорост се движи :] По това време вече Гери яко се хилеше, а аз реших че щом в блога ми има място за чичо Мето и неговата къща, то ще се намери такова и за Кольо с неговата Алфа.

ПС: Сестрата на Кольо ме поправи: той има пет коли Алфа Ромео - четири от модел 75 и една 33-ка!

баба Таисья

Баба Таисья е рускиня и продава разни ръчно плетени неща в Банско. Нейната сергия е най-шарена - има какво ли не: черги, одеяла, народни носии, вълнени чорапи, шапки, ямурлуци от козешки косми, блузи, престилки.. има дори плетени торбички за телефони.

Тя живее в с. Баня и ходи на стоп до Банско. България много й харесва. Децата й са се поселили в Русия и в Канада, тя също е обикаляла доста, но най-хубаво според нея е в България. Само през зимата ходи в Канада, защото тук й е трудно да си отоплява къщата. Там хем на топличко, хем и внуците да си погледа.

На мен ми оплете вълнена фанела, точно за каквато си мечтаех отдавна. Струваше 40 лева и каза че й отнело три дни. Аз минах да си я взема месец по-късно и да си побъбрим за чужбините, за нейните деца и за "захарта" дето я мъчи.

Къщата на чичо Мето

Малко клюкарско става, ама ще ви разкажа, пък ако ще после да ми се сърдят чичо Мето, Борко и Цвети.

Живеят те във чудна къща. Построена саморъчно по схема, нарисувана на лист хартия. Когато зидали, майсторите попитали чичо Мето колко да са големи прозорците. Той протегнал ръце и казал - "Ми горе-долу толкова". А после като отишъл при стъкларя, оказало се че прозорците се продават по стандартен размер и трябвало да избива стените за да ги вгради :)
Интересен е холът - в него се влиза направо от външната врата. Няма антрена и коридори. И в задната част на хола има пък дупка, през която се влиза в мазето. За това мазе също има история: когато наливали плочата, бетоновоза качвал и качвал бетон... по едно време на хората им станало чудно как толкова малка плоча събрала толкова много бетон... надникнали и що да видят - една дъска се отпрала и мазето се напълнило с бетон... та после го изгребвали с кофи, преди да се е втвърдил.
Всичко това чичо Мето го строил и проектирал сам, докато децата му работили във Щатите. Когато се прибрали в готовата къща, попитали къде е кухнята да похапнат. И се оказало че кухня няма :) Станало им студено, решили да запалят печка.. и открили че къщата и коминче няма.
Но пък имала страхотна градина - със високи дувари, изрисувани от чудесни художници. Чичо Мето е преподавател по физическо във художествената академия и едно лято докарал студентите да си правят курсовите работи върху неговите стени.
Сложили лозница, вързали люлка, и да ви кажа аз много обичам да им ходя на гости в тази къща. Обзавеждането е не по-малко интересно, ама няма да дърдоря, защото ще стане вече прекалено клюкарско! Сам ще спомена че в горинят етаж на къщата се помещава музей, посветен на старата хартиена фабрика :)
Ако вече ви е станало интересно, можете да го посетите - на 5 километра от Благоевград, село Бараково, края на селото (питайте за музея на чичо Мето)