В седмицата на финалните изпити всички читални са пълни и аз се вмъквам в една празна стая да преговарям. След малко виждам някой плахо да наднича през прозорчето; колебливо отваря вратата, подава си главата и пита: „Извинявайте, тука да не би да има час?”. Е, очевидно няма, след като съм само аз. „А може ли да влезем трима човека” – отговарям му че са добре дошли. „Ама ние ще говорим.. дали няма да пречим?” уточнява, престрашавайки се вече да влезе наполовина. Уверявам го че не е проблем, оставалите двама младежи влизат и започват да дискутират гражданската война в САЩ, доразяснявайки си един на друг разните там причини, дати и следствия.
Пък аз ги слушам и си спомням как едно време, в най-елинтата гимназия в Пазарджик, един мой съученик хвърляше запалени хартиени ракетки по математичката. И как по-късно „без да иска” разряза дланта на едно момиче. Също и за друг един, който „случайно” гръмна с газов пистолет и трябваше всички да се изнесем докато се проветри от сълзотворния газ.
Не знам средата ли прави хората, хората ли правят средата... но определено има някаква връзка между двете.
No comments:
Post a Comment