16 януари 2016
Доктор Louis M. Profeta
Доктор Louis M. Profeta
Едно време тя щеше да е подпряна на грижливо подложена възглавница в леглото до прозореца и да гледа как децата играят в двора. На печката щеше да има топъл чай, в случай че й се прииска да си сръбне няколко последи глътки. Може би от радиото щеше да се лее спокойна музика и на нощното шкафче да има цветя, а останалите от семейството да влизат да я нагледат и да излизат тихо. Това щяха да са последните й дни. Прекарани в позната стая, с познати звуци и познати миризми, които да й помогнат да се унесе в спомени. Може би щеше да успее да събере сили за бегла усмивка или за леко стискане на ръка, но дори и да не успееше, всичко щеше да е наред. Тя няма достатъчно сили за да да ни каже че можем да я оставим да издъхне, но разчита на нас да бъдем нейния глас и ние ще оправдаем доверието й.
Виждате ли, така умираше тя преди. Тогава виждахме нашите възрастни по друг начин.
Можехме да погледнем нейното лице и дълбоко в очите й да видим сянката на едно чисто, нежно и невинно дете, което играе пред вкъщи някъде около 1920. Стиска в ръце малка парцалена кукла, тича и се смее, докато брат й я гони по двора със скакалец в ръка, бос, облечен в син работен гащеризон. Баща им ги наблюдава от люлеещия се стол на верандата, а майката гълчи палавото братче.
Можехме да видим как се вози за пръв път на автомобил, малък пикап с дървени плоскости, управляван от младеж с къдрава коса.Той й се усмихва мило, докато тя гледа съсредоточено пътя пред тях; плахата й усмивка я издава. Ръцете й, свити в скута, стискат дамска чантичка.
Можехме да я видим изправена в малка църква. Облечена в бяла рокля, държи ръцете на млад момък и казва “Да”. По очите на майка й избиват сълзи. Баща й по това време вече е починал. Младоженецът я вдига на ръце и я пренася през прага, държейки я здраво. Обещава да я обича и да се грижи за нея завинаги. Животът й е пълен и щастлив.
Можехме да я видим да люлее детето си, да готви закуската, да простира, да обича семейството си, да изпраща мъжа си на война и децата си на училище.
Можехме да я видим да посреща съпруга си, завръщащ се от битка, с прегръдка която трае до последния му дъх. Погребва го в събота, под бряста до баща й. Оженва децата си и през последните си години помага в църквата. Разсъдъкът й постепенно помръква, годините взимат своя дан и Господ казва:
“Време е да се прибереш при мен”
По този начин я виждахме преди да бъдем оглушени от неспирното бипкане на монитори, бръмчене на апарати, зумери, бутони и тръби, които могат да добавят пет допълнителни години в нейното тяло. Тялото което повериха на нас и което трябваше да бъде оставено да изтлее спокойно, подпряно на възглавница до прозореца, с аромата на чай, приготвен в случай че й се прииска да си сръбне няколко последни глътки.
Всъщност, сега можем да дишаме вместо нея, да ядем вместо нея и дори да пикаем вместо нея. Веднъж подсигурили тези три основни нужди, може вместо да я облягаме нежно но прозореца, да я сложим в болнична стая, в легло с предпазни решетки и меки каишки, където “да бъде на сигурно място”.
Можем да й подаваме хранителен разтвор с тръба директно в стомаха, докато крайниците й се стягат от конвулсии, а кожата изтънее дотолкова, че е достатъчно да се удари в решетката на леглото и кожата буквално да се разтвори, оголвайки сухожилия пред очите на нетърпелив студент по медицина, търсещ възможност да упражнява шевове. Тя може да бъде поддържана жива докато пикочният й мехур не получи хронична инфекция, докато потокът от устойчива на антибиотиците диария не започне да препълва памперсите и да разранява задните й части. Меката тъкан около опашната кост и бедрата се разяжда и отворилите се язви стигат до костите, отваряйки път на нови хищни инфекции.
В днешно време медицината ни помага да вземем това малко момиче, тичащо във двора, гонено от по-големия си брат със скакалец в ръка, и да я затворим в едно празно тяло, нямащо нищо общо с живота, който някога е бликал в него. На този етап спираме да виждаме това което тя е била. Може би не нарочно, но спираме.
Нямам за цел да обвинявам семействата на тези пациенти или пък да поставям под въпрос тяхната любов или мотиви. Искам обаче да заклеймя системата, която води тези семейства по кривия път и ги подтиква да вярват че това е новата норма, че едно време нещата са били погрешни и че в днешно време това е правилният начин да проявим нашата загриженост и любов.
Не минава ден без колегите в моя екип да се спогледат и да не се запитат: “Как да спрем тази лудост? Какво да направим че хората да оставят техните близки да умрат спокойно?”
Реаниматор съм в интензивно отделение, практикувам вече близо четвърт век и съм се грижила за хиляди възрастни пациенти. Аз, както и много от колегите ми, започвам да си давам сметка че новите технологии за удължаване на живота създават предпоставка за куп нереалистични очаквания, влияещи пряко върху немощните тела, които ни поверяват.
Опитите да задържим живота на всяка цена не са започнали в определен ден, месец или година. Разбиранията ни за края на живота бавно са се преосмисляли и изменяли, няколко поколения са се сменили от започването на Индустриалната революция. Сега сме в капан. Натрупали сме толкова много техника, лекарства, венозни импланти, одобрени от Агенцията по здравеопазването препарати и лечебни практики, че просто няма как да покрием всички възрастни и да имаме единно мнение по въпроса от кой момент нататък медицинските грижи стават неуместни и прекомерни. Не можем да направим разлика между средствата за удължаване живота и средствата за удължаване на качествения живот.
Близо 50 процента от възрастните в САЩ умират в домове за възрастни или в болнични заведения. Когато най-накрая си отидат, те често са заобиколени от цял отбор лекари, медицински сестри, студенти по медицина, респираторни терапевти и куп асистенти, които удрят гръдния кош до счупване на ребрата, преливат разтвори в похабените вени и забиват тръби в оттеклите и кървящи дихателни пътища. Почти не разговаряме, докато трескаво се опитваме да спасим живота, който знаем че няма да можем да спасим. Или може би тайно се надяваме да не успеем да спасим. Когато всичко свърши и последният удар на сърцето избипка на мониторите, когато погледнем бъркотията от кървави ръкавици, превръзки, маски и игли които се търкалят навсякъде из стаята, за миг навеждаме засрамено глави, уплашени навярно че някой ден ще се изправим пред Бог, а той ще ни погледне и ще каже : “Какво по дяволите си мислехте че правите”?
Когато дойде и нашият ред, ние посветените, ще се молим в последните ни часове лекарите и близките ни да направят това което трябва, а не това което могат. Да ни оставят да склопим очи сред познати звуци и в позната стая, с отлитаща усмивка и едно последно стискане на позната ръка.
Доктор Louis M. Profeta е лекар практикуващ в Индианаполис и автор на книгата The Patient in Room Nine Says He’s God.
Виждате ли, така умираше тя преди. Тогава виждахме нашите възрастни по друг начин.
Можехме да погледнем нейното лице и дълбоко в очите й да видим сянката на едно чисто, нежно и невинно дете, което играе пред вкъщи някъде около 1920. Стиска в ръце малка парцалена кукла, тича и се смее, докато брат й я гони по двора със скакалец в ръка, бос, облечен в син работен гащеризон. Баща им ги наблюдава от люлеещия се стол на верандата, а майката гълчи палавото братче.
Можехме да видим как се вози за пръв път на автомобил, малък пикап с дървени плоскости, управляван от младеж с къдрава коса.Той й се усмихва мило, докато тя гледа съсредоточено пътя пред тях; плахата й усмивка я издава. Ръцете й, свити в скута, стискат дамска чантичка.
Можехме да я видим изправена в малка църква. Облечена в бяла рокля, държи ръцете на млад момък и казва “Да”. По очите на майка й избиват сълзи. Баща й по това време вече е починал. Младоженецът я вдига на ръце и я пренася през прага, държейки я здраво. Обещава да я обича и да се грижи за нея завинаги. Животът й е пълен и щастлив.
Можехме да я видим да люлее детето си, да готви закуската, да простира, да обича семейството си, да изпраща мъжа си на война и децата си на училище.
Можехме да я видим да посреща съпруга си, завръщащ се от битка, с прегръдка която трае до последния му дъх. Погребва го в събота, под бряста до баща й. Оженва децата си и през последните си години помага в църквата. Разсъдъкът й постепенно помръква, годините взимат своя дан и Господ казва:
“Време е да се прибереш при мен”
По този начин я виждахме преди да бъдем оглушени от неспирното бипкане на монитори, бръмчене на апарати, зумери, бутони и тръби, които могат да добавят пет допълнителни години в нейното тяло. Тялото което повериха на нас и което трябваше да бъде оставено да изтлее спокойно, подпряно на възглавница до прозореца, с аромата на чай, приготвен в случай че й се прииска да си сръбне няколко последни глътки.
Всъщност, сега можем да дишаме вместо нея, да ядем вместо нея и дори да пикаем вместо нея. Веднъж подсигурили тези три основни нужди, може вместо да я облягаме нежно но прозореца, да я сложим в болнична стая, в легло с предпазни решетки и меки каишки, където “да бъде на сигурно място”.
Можем да й подаваме хранителен разтвор с тръба директно в стомаха, докато крайниците й се стягат от конвулсии, а кожата изтънее дотолкова, че е достатъчно да се удари в решетката на леглото и кожата буквално да се разтвори, оголвайки сухожилия пред очите на нетърпелив студент по медицина, търсещ възможност да упражнява шевове. Тя може да бъде поддържана жива докато пикочният й мехур не получи хронична инфекция, докато потокът от устойчива на антибиотиците диария не започне да препълва памперсите и да разранява задните й части. Меката тъкан около опашната кост и бедрата се разяжда и отворилите се язви стигат до костите, отваряйки път на нови хищни инфекции.
В днешно време медицината ни помага да вземем това малко момиче, тичащо във двора, гонено от по-големия си брат със скакалец в ръка, и да я затворим в едно празно тяло, нямащо нищо общо с живота, който някога е бликал в него. На този етап спираме да виждаме това което тя е била. Може би не нарочно, но спираме.
Нямам за цел да обвинявам семействата на тези пациенти или пък да поставям под въпрос тяхната любов или мотиви. Искам обаче да заклеймя системата, която води тези семейства по кривия път и ги подтиква да вярват че това е новата норма, че едно време нещата са били погрешни и че в днешно време това е правилният начин да проявим нашата загриженост и любов.
Не минава ден без колегите в моя екип да се спогледат и да не се запитат: “Как да спрем тази лудост? Какво да направим че хората да оставят техните близки да умрат спокойно?”
Реаниматор съм в интензивно отделение, практикувам вече близо четвърт век и съм се грижила за хиляди възрастни пациенти. Аз, както и много от колегите ми, започвам да си давам сметка че новите технологии за удължаване на живота създават предпоставка за куп нереалистични очаквания, влияещи пряко върху немощните тела, които ни поверяват.
Опитите да задържим живота на всяка цена не са започнали в определен ден, месец или година. Разбиранията ни за края на живота бавно са се преосмисляли и изменяли, няколко поколения са се сменили от започването на Индустриалната революция. Сега сме в капан. Натрупали сме толкова много техника, лекарства, венозни импланти, одобрени от Агенцията по здравеопазването препарати и лечебни практики, че просто няма как да покрием всички възрастни и да имаме единно мнение по въпроса от кой момент нататък медицинските грижи стават неуместни и прекомерни. Не можем да направим разлика между средствата за удължаване живота и средствата за удължаване на качествения живот.
Близо 50 процента от възрастните в САЩ умират в домове за възрастни или в болнични заведения. Когато най-накрая си отидат, те често са заобиколени от цял отбор лекари, медицински сестри, студенти по медицина, респираторни терапевти и куп асистенти, които удрят гръдния кош до счупване на ребрата, преливат разтвори в похабените вени и забиват тръби в оттеклите и кървящи дихателни пътища. Почти не разговаряме, докато трескаво се опитваме да спасим живота, който знаем че няма да можем да спасим. Или може би тайно се надяваме да не успеем да спасим. Когато всичко свърши и последният удар на сърцето избипка на мониторите, когато погледнем бъркотията от кървави ръкавици, превръзки, маски и игли които се търкалят навсякъде из стаята, за миг навеждаме засрамено глави, уплашени навярно че някой ден ще се изправим пред Бог, а той ще ни погледне и ще каже : “Какво по дяволите си мислехте че правите”?
Когато дойде и нашият ред, ние посветените, ще се молим в последните ни часове лекарите и близките ни да направят това което трябва, а не това което могат. Да ни оставят да склопим очи сред познати звуци и в позната стая, с отлитаща усмивка и едно последно стискане на позната ръка.
Доктор Louis M. Profeta е лекар практикуващ в Индианаполис и автор на книгата The Patient in Room Nine Says He’s God.
